Да не съм била тук от Хелоуин. Но пък бях на много други места и правих хиляди други неща. Понякога трябва време преди да можеш да седнеш и да разказваш какво се е случило околко теб, с теб. Имах прекрасни пътувания през последните месеци. Колата и камерата се оказаха най-добрите ми приятели напоследък. They take you places! Влюбих се в Чикаго за пореден път, насладих се на фермите в Мичиган, радвах се на океана в Калифорния. Толкова е красиво тук, мирно и спокойно… някак необяснимо хубаво е…
Не че нищо не се случваше напоследък. Напротив. Много неща. Толкова много, че бих могла да напиша роман сигурно. Казват, че всичко трябва да се обърка, за да се подреди. Може и да е вярно, макар, че обобщенията не винаги са важали за мен. Както и да е. Писах за българските избори в Чикаго и май това беше първото нещо от доста време, което съм писала. Бях планирала да го сложа и тук ама май не стигнах до това. Реших да пробвам туитър, но някак не ме въодушеви идеята да ъпдейтвам приятелите си с това какво ми се случва всеки час.
Лятото някак се опитва да ни подмине тук. Ще видим как ще е тази събота.
Посред дългата зима все си мислех, че пролетта никога няма да дойде …или просто пролетта, която очаквах нямаше да е там. Всеки опит на клончетата цъфнат и да станат прекрсно зелени и цветни биваше застиган от сняг и мразовита буря. Но вече не… Странното е, че пролетта не идва, докато не я видиш, че е дошла… по топлия дъжд, по сладкия мирис на цвят, по птичките, които пеят… трябва обаче да я очакваш и да внимаваш да не я пропуснеш онесен в дългия път на деня към нощта, по който всеки ден поемаш и кротко вървиш… пролетта идва някак изведнъж…събуждаш се и тя е там …зелен клон се блъска в прозореца на спалнята ти да те подсети, че тя е тук… да не я подминеш.. трябва да я празнуваш всеки ден докато е тук, докато не си е тръгнала…celebrate spring! It’s yours, no one else can do it for you!
Вчера видях най-красивото небе от месеци! Тук зимата все още няма намерение да разбере, че и нейният край ще дойде. Пак вчера беше the groundhog day, в който къртицата предвещава, кога ще дойде пролетта. Според нея зимата има още някакви си 6 седмици. Та може би в чест на къртицата небето вчера следобед, по-скоро привечер беше вълшебно. Такова синьо има само в картините на Рембранд. Нито много тъмно , нито светло, небесно синьо беше.
Излизам от офиса, с толкова храбра стъпка, че едва не се блъснах в замислената Mary Ann. Откакто Ром Иманюъл замина за Вашингтон в съседния офис вече не е толкова весело, а Mary Ann, която която беше шеф на кабинета му, е все по-умислена след работа. Както и да е. Тръгвам на път за паркинга и изведнъж виздам как слънцето изгаря в небето. Медно червено се разлива точно над парка. Не може да не спреш да погледаш. Прекрасна светлина и цветове. Хем се стъмва, хем небето прелива от пожар, и също така някак сияе щастливо. Това беше момента, в който съжалих, че не съм взела камерата.
Оправдавам се с огромната раница на гърба ми в която тегнеха книгите за снощния клас по право. Никак не ми се качваше в колата, но нямаше как. Имах 40 мин да стигна до университета. Точно 7 мин по-късно вече съм на Лейк Шор Драйв. Ако сте гледали „Когато Хари срещна Сали“, те пътуваха по този булевард, който влиза в доунтаун Чикаго. Днес е много по-красив. Качвам се на Лейк Шор Драйв и… о, дааа…. възнаградена съм с най-красивата гледка от месеци. Небето не гори, а е синьо, вълшебно синьо, не,не тъмно , а точно каквото трябва да е… небесно синьо… и не точно.. От ляво е езерото, което е замръзнало и отразява синьото и е великолепно. От дясно е малката марина , която е замръзнала, а пред мен е Дрейк Хотел и небостъргачите един по един застанали зад малчото, потънали в синева. Продължавам да следвам извивките на булеварда. Ох… благодаря ти за тази прекрасна гледка небе….. Стигам до Нейви Пиър, небостъргачите по-тъмно графитени и някак потънали в небесно синьо, езерото тихо и отразяващо, цялото в сияние, само виенското колело свети в жълто… Подминавам го. Качвам се на моста над Чикаго ривър. Езерото е още по-спокойно, тихо, даже и трафик не се чуваше. Чикаго ривър беше замръзнала, но леда се беше пропукал вече. След като сляза от моста минута и съм между небостъргачите и гледката си отива. Но беше вълшебна. Всяка вечер на път за училище този маршрут ме възнаграждава с прекрасни цветове. Много добре се отразява на човек.
|
